четвъртък, 7 ноември 2019 г.

Как усмивката и изправената стойка лекуват

Автор: д-р Мирзакарим Норбеков

Навремето имах удоволствието да работя в една организация, която обслужваше бивши величия - номенклатурата. Държаха се много надуто. Сякаш бяха слезли от коня, пък забравили да махнат седлото между краката си. Бяхме наясно с всеки от тях.

Веднъж мой колега посочи един от пациентите и каза: „Този е здрав." Не му повярвах, защото го познавах отблизо. Бивш министър, той от много години страдаше от паркинсон. Това е мозъчно заболяване, нали знаете. Един от симптомите е пълна липса на мимика. Лицето се превръща в скована маска. Изследвах го основно и стигнах до извода, че е здрав. Взех да го разпитвам къде и как се е лекувал. Той ми разказа за някакъв храм, но честно казано, тогава не обърнах сериозно внимание. Записах всичко, обаче скоро го забравих.

Следващата година при профилактичния преглед установихме, че към него са се присъединили още четирима пенсионери. Те от години имаха неизлечими заболявания, а сега изглеждаха свежи като краставички. Оказа се, че бившият министър ги е пратил на същото място, където той самият се е лекувал. Изпаднах в истинско недоумение. Всичко това не влизаше в представите ми, изградени с годините. Този път подробно разпитах за всичко. Изясни се, че имало планински Храм на поклонниците на огъня, където главно през лятото (защото през зимата до там не можело да се стигне), на всеки четиридесет дни приемали групи хора, жадни за излекуване. Обзе ме желание да отида и да видя с очите си как се постига чудодейното изцерение. Разбрахме се с двама приятели - режисьор и оператор, да заминем заедно. Те работеха в програмата „Светът около нас" на републиканската телевизия. В уговорения ден късно вечерта се събрахме на мястото на срещата. Оказа се, че нашата кола вече е заминала. Обещаха ни друг транспорт за по-нататъшното придвижване. Изненадата ни беше голяма когато узнахме, че въпросният транспорт са магарета. До храма се стига по планинска пътека двайсет и шест километра пеша или с магарета. Но понеже пристигнахме последни, за трима ни бяха останали само две магарета. Подхванах агитационна атака: „Някога изкачвали ли сте планина? Нека опитаме пеша!"

Операторът беше едър 130-килограмов мъж с пет брадички и грамаден търбух. Обаче романтикът у него се оказа жив. Затова с мнозинство от гласове благополучно преодоляхме първото препятствие. Натоварихме върху магаретата цялата си апаратура и потеглихме. Пръв започнах да мрънкам аз, защото бях с градски трандафори, които много скоро ми прежулиха краката. Но крачех и си мислех: „Щом ония са се излекували, аз ще си запиша всички рецепти и като се върна в града ще стана велик лекар.” След десетия километър операторът се кльофна на пътя и каза: „Край! Ако щете ме убийте, но аз се връщам!” Ние взехме да го навиваме: „Не е ли все едно накъде ще биеш още десет километра - назад или напред? По-добре напред!” Склони. Стигнахме посред нощ и ни настаниха. На другия ден ни събудиха в 11 часа, събраха ни всичките и казаха: „Молим ви в нашия храм да не съгрешавате. Който не изпълни молбата, ще помага в кухнята, т.е. ще носи вода.” Съгрешаването се състоеше в това да ходиш мрачен. Значи затова ми направиха впечатление монасите! Движеха се с лека усмивка и бяха стегнати в снагата като кипариси, по-точно все едно бяха глътнали бастун. Значи трябваше през цялото време да се усмихваме! Изслушахме препоръките, поусмихнахме се, а след две минути старият навик да ходим с градски физиономии, вечно кисели и недоволни, надделя.

Поначало очаквах да видя позлатени куполи и тем подобни, а имаше само едни малки симпатични къщички и нищо друго. Само дето постоянно гореше огън. Те са поклонници на огъня и на слънцето, но нямат храм. Случило се така, че монасите открили място, където изпод земята избивал природен газ и там, на върха на скалата, направили така наречения си храм.

Взех да разпитвам: „Кога ще приемате болни, кога ще поставяте диагнози? Кога ще започнете лечението?” И какво да чуя? Изобщо не приемали и не лекували. Това беше първият удар. Второ, стопаните си прибраха магаретата. Как щяхме да си тръгнем с този багаж? Бяхме се хванали в капан. Не стига че се бяхме домъкнали в храма, където никой никого не лекуваше и не възнамеряваше да лекува, ами не можехме и да си тръгнем! При това трябваше да се мотаем наоколо с тъпа усмивка на лицето, когато отвътре всичко ни клокочеше от яд и гняв! Гледам, операторът ме фиксира, все едно замисля нещо. А режисьорът ми подмята иронично: „Къде си ни довел, учена главо нещастна?” Сякаш не ми беше криво и без това!

После дойде най-сладкото. Петнадесетина души от тридесетина веднага потеглиха за вода. И аз си изпатих, защото... Нали се сещате, наложи ми се да помагам в кухнята.

Отвесна вертикална стена шестстотин метра. За вода се ходи по серпантините - 4 километра на отиване и 4 на връщане. По този път ли стигнахме дотук снощи? Като я видях, за малко да пометна! Представяте ли си? Освен дето тази вертикална стена е по-висока от кулата в Останкино, на места се минава по талпи, забити в скалата. Предназначението им е като на висящи мостове, преграждащи навремето пътя на неприятеля за храма. Трябваше да се донесат по шестнайсет литра вода, плюс петте кила на самата делва. Значи по 21 килограма щяхме да мъкнем нагоре по тази пътечка! В такъв случай е най-удобно товарът да се носи на главата. Тогава научих какво е истинското предназначение на гръбнака. Гръбнакът е необходим, за да не ти хлътне главата в гащите!

Като потеглих първия път се върнах в храма след четири-пет часа привечер уморен, но за всеки случай с усмивка. По едно време някакъв монах дойде при мен и съвсем приятелски ми каза: „Идете още веднъж, ако обичате!” – „Защо? Нали ходих?” - и почувствах как от ужас ме напъват родилни болки, макар че съм мъж. „Ами на връщане съгрешихте.” – каза монахът. „Неее, усмихвах се!” – взех да споря от отчаяние. Представете си, току що бях изминал 8 километра, снощи 26 - без вечеря, без закуска, без обяд. Краката ми подути, болят от умора, а той ми вика „още веднъж”! Умирам! - „Елате да ви покажа нещо.” – поведе ме монахът. На един от прозорците видях наблюдател с бинокъл и разбрах, че препирните са безсмислени. Носачите на вода му бяха като на длан. Наложи се да потегля пак.

Тръгнах надолу и като си спомнях от време на време собствената си глупост, яростно виех: „А-а-а-а! Как можах да дойда тук, дето е пълно с идиоти и на всичкото отгоре се гаврят с мен."

Но се бях озъбил в усмивка и на всеки казвах: „Усмихвай се, тъпако, онези гледат отгоре с телескоп! Плисни половин литър вода в делвата ми за консултацията.” Постепенно съдината ми се понапълни. Поседях малко да мине времето и потеглих обратно. Значи затова, когато питах пациентите си с какво са ги лекували, те с усмивка отговаряха: „Трудно е за обясняване..."

Пред портите установих, че макар и да е тъмно вече съм се ухилил. И по-добре, може пък да имат някаква апаратура за нощно наблюдение! Гладен и изтощен, едва се замъкнах до килията си и тъкмо въздъхнах с облекчение и прекратих идиотските усмивки (чак лицето ми се беше уморило!), изведнъж почувствах нечий поглед. Сърцето ми подскочи. Пак опънах уста до ушите, рязко се извъртях и видях... Кого мислите? Себе си! Оказа се, че на стената е окачено огледало. Лицето ми беше посърнало, прашно, със следи от струйки пот и с неестествена усмивка. Тогава изпаднах в истерия! Неудържимо се засмях на висок глас. Скулите ми се схванаха, заболя ме коремът, но не можех да се спра. Смеех се на положението, което сам си бях създал. Дотичаха приятелите ми - операторът и режисьорът - и взеха да се превиват от смях заедно с мен, а след като се посмяха до насита, някак странно ме загледаха.

С всеки ден носачите на вода ставаха все по-малко и след седмица не остана нито един. После ни събраха и казаха: „Благодарим ви, че носите светлина в храма ни. Ако ви трябва вода, има ей там.” Отвориха малка порта, която водеше към храма и ни показаха каменна къщичка. Гостната беше отделена от монашеската територия със стена. Та вътре в къщичката имаше изворче. Постройката беше направена, за да не замръзва водата през зимата. А носенето на делвата беше специално замислен начин простата истина да стигне до главата през краката. Всеки пришълец в храма се мисли за най-умен, всеки е с амбициите си. За да ни избият от главите всякакви глупости, служителите в храма измислили този начин за „лекуване" на високомерието. И аз бях отишъл там със собствените си разбирания, задръстен от знания и надарен със способности, които си въобразявах, че никой друг не притежаваше. Смятах, че всички са тъпаци, а единствен аз съм толкова умен! Само за седмица ми избиха от главата всички глупости и ме направиха човек!

Там се срещнах със самия себе си. Пак ми станаха интересни бръмбарите и мравките. Пълзях на четири крака, наблюдавах ги как ходят, как си мърдат крачетата. Стори ми се, че съм се вдетинил. Гледам другите - също. Забравихме професиите си, но най-интересното е, че когато всички се усмихваха градската мимика, която по-рано беше така обичайна за нас, взе да се възприема като отклонение. Виждали ли сте някога възрастни хора да си играят като деца? Смешно, а? Но ние играехме. И се чувствахме съвсем нормално. После започнах да обръщам внимание на хората, които казваха: „Чувствам облекчение. Стана ми по-добре." Мислех, че е от времето, природата... в планината сме все пак! Но после разбрах, че основната тайна е в мимиката и осанката.

На четиридесетия ден отидох при игумена на храма и му казах:
-        - Искам да остана тук.
-        - Млад си, дете мое. Не мисли, че сме се събрали тук драговолно. Нашите монаси са малодушни хора. Не могат да останат чисти в мръсотията. Не са приспособени към живота и са принудени да бягат от трудностите. Ние съществуваме, за да можете вие да вземете от светлината и да я пренесете в света. Вие сте силни хора, имате имунитет.

Опитах се да кажа нещо, но накрая от устата ми излезе само:
-        - Но сигурно съм единственият от групата, който дойде да говори с вас?
-        - Един от последните си.
Почти всички от групата вече бяха идвали при него с молба да останат. Разбирате ли?

След прекараните четиридесет дни напуснахме храма. По обратния път срещнахме група хора, които жадуваха изцеление както ние преди четиридесет дни. Майчице! Какви мутри! Те бяха като тълпа човекоядци, които ни се нахвърлиха:
- Помогнаха ли ви? От какво бяхте болен? Всички ли оздравяват? Какво предписват?
Аз отговорих:
- Всекиму заслуженото.
Гледах тях, гледах нас, гледах тях, гледах нас. Ние всички се усмихвахме...

Изведнъж усетих, че се дръпвам. А и те се дърпат от нас като от прокажени. До мен стоеше осемдесетгодишен старец, подпрян на ръцете на синовете си. Той каза: "И ние ли бяхме такива?"

Когато се върнах в града, видях безброй бездушни, безразлични, абсолютно безжизнени хора, които все бързат нанякъде и те не знаят къде и защо. Много трудно беше да се свиква пак с градския живот.
Нещо се промени в мен завинаги. Сякаш се намирах в театър на абсурда и животът в града ми се стори безсмислен и нищожен. Не можех да гледам тези лица! Да знаете колко дискомфортно се чувствах! А доскоро бях точно като тях.

Когато после тръгнах на работа, трябваше да проверя дали наистина цялото оздравяване се таеше в усмивката и осанката. Може би зависеше от времето, климата или от някакви други външни фактори?
Започнахме занимания в спортния салон на поликлиниката. Повикахме пациенти-доброволци, обяснихме им задачата и започнахме тренировките. По час-два дневно. Просто се разхождаха из спортния салон с усмивка и с изправена стойка. Знаете ли колко е трудно непрестанно да се усмихваш? Не вярвате ли? Опитайте на улицата да се усмихвате и да вървите с изправена осанка, веднага ще усетите огромния натиск на околния свят. Ще ви е много тежко, особено в началото. Вървите, вървите, после изведнъж забелязвате, че пак препускате като глиган. След 15 минути забелязвате в някоя витрина, че ви зяпа същинска зурла!

Предстои ви борба! За да се противопоставите на средата, която иска да ви размаже на кайма, и да останете такива, каквито сте, е необходимо волево усилие.

Известно време след началото на тренировките започнаха да се случват интересни неща. Един от участниците в експеримента почти нямаше нужда вече от очила, друг се похвали, че му проработили червата. Трети започна да чува, а имаше проблеми със слуха още от дете. Всички отбелязваха някакви подобрения. От получените резултати започнах да се побърквам. Не можех да разбера защо хората боледуват с години, а от някаква си идиотска осанка и усмивка стават здрави. Тогава започнахме да проверяваме по лабораторен път какви промени стават в организма и стигнахме до фундаментални открития…
А какво стана с оператора и режисьора? Операторът отслабна, свали килограмите на 85 и ги задържа и се излекува от бележките си. А режисьорът, който от няколко години беше разведен със жена си, се отказа от пиенето и се ожени отново за нея…

Благодарим ви, че бяхте с нас! Споделете статията с приятелите си! А тук сме приготвили още някои интересни неща за вас:


Продажба на лудост
или какво не знаем
за психиатрията
Болница в Чикаго
 използва бойни изкуства
за лечение на Паркинсон


Рак на черния дроб
и терапия HIFU


Няма коментари:

Публикуване на коментар