неделя, 9 февруари 2020 г.

Препятствие, което промени целия ми живот


Историята на Ann V. Graber

The Journey Home
Съдбата ми направи ненадейно посещение на 10 септември 1984 година и животът ми – такъв, какъвто беше дотогава – спря. Онзи понеделник сутрин докато се приготвях за работа, определено се смятах за независима и самостоятелна. Имах работа, карах кола, бях си отгледала децата, имах много интереси и приятели. Животът ми беше пълноценен и изпълнен със събития.

После паднах... и не можех да помръдна.

След една катастрофа година по-рано изпитвах известен дискомфорт в шията и изтръпване на лявата ръка. Открих, че мога да облекча болката и натиска във врата си, като провеся глава от леглото. Тъкмо това правех онази съдбоносна сутрин, когато се хлъзнах от леглото и паднах на тила си. Когато тялото ми се удари в пода, ме прониза непоносима болка, сякаш някой преряза гръбначния ми стълб с нож, последвана от нещо като токов удар, който накара всяко нервно окончание в гръбнака ми да изтръпне и после нищо, никакво усещане, никакво движение! Лежах на пода така, както бях паднала, и не можех да помръдна. Тогава с ужас осъзнах: парализирана съм!
Шокът от това откритие беше съкрушителен. Отчаянието ми нямаше граници. „Господи, само това не!“ За някакви си десет секунди животът ми се превърна от самостоятелен в напълно зависим. Телефонът звънеше на две крачки от мен, а аз не можех да помръдна ръка или каквото и да е, за да вдигна слушалката. Не можех да повикам помощ. Лежах обзета от ужас. Изведнъж всичко стана недосегаемо и извън контрол. Бях в пълно съзнание и си давах сметка за отчаяното положение, в което се намирах. Беше седем и половина сутринта. Всички вече бяха излезли. Бях сама. Вероятността да се прибере някой преди вечерта беше нищожна. Щях ли да съм жива дотогава?
Започнах да си представям как ще протекат нещата. Поради загубата на двигателни функции и усещания беше много вероятно тялото ми да започне постепенно да отказва... дишането ми да се затруднява все повече... докато загубя съзнание... В ума ми се мяркаха трескави видения – ами ако ме намереха в кома и не можех да възразя да ме държат жива с механични средства? Мисълта за надвисналата смърт не беше толкова плашеща, колкото възможността да живея изцяло зависима от милостта и добрата воля на другите. Вцепених се от ужас. Обзе ме пристъп на самосъжаление.

Тогава нещо дълбоко в мен се пробуди и ми заповяда: „Спри да хленчиш! Не можеш да си избършеш носа, нито да си изтриеш сълзите – ще се задушиш! Не е моментът да се самосъжаляваш. Използвай малкото си останало време да подредиш вътрешния си свят.“ Не биваше да позволявам на емоциите да вземат връх. Висшата мъдрост трябваше да надделее. Сега, когато краят беше близо, започнах да търся хубавото в живота си. Как се подготвя съзнателно човек за смъртта? Не някой ден, когато ще съм стара, а сега, може би след броени часове. Хрумна ми „да се изповядам и да се разкая“, както ме бяха учили в католическото ми детство.

Да поискам прошка от онези, към които бях сгрешила и да простя на онези, към които още таях гняв.

След като направих ревизия на живота си, почувствах огромно облекчение. Видях, че е бил богат и значим; някои събития бяха щастливи, други – болезнени, но богатият на събития живот крие множество предизвикателства и възможности за израстване. Вече можех да си простя слабостите и недостатъците, които ми се струваха толкова огромни преди.
Мислено започнах да се сбогувам. Това беше наистина сърцераздирателно. Толкова бях привързана към хората, които обичах. С дълбока любов и нежност започнах да се прощавам с най-близките си хора. Бях изумена колко много са онези, които са оставили дълбока следа в живота ми. Започнах да разбирам колко тясно сме обвързани всички. В този миг ми беше лесно да обичам целия свят и всеки един човек в него.

Докато се носех върху вълната от любов и съчувствие осъзнах, че животът ми е бил хубав. И ме заляха спокойствие и ведрост. Бях умиротворена. Страхът от смъртта беше изчезнал. Слънцето вече беше високо над хоризонта. Дишането ми беше плитко и затруднено. Смъртта щеше да бъде чакан гост. Последната ми съзнателна мисъл беше: „Оставям духа си в твоите ръце, Господи!“

Следващите няколко седмици са обгърнати в мъглявина. Казаха ми, че когато в понеделник сутринта не съм отишла на работа, колегите ми били тревога – „Къде е Ан?“. Стигнали до сестра ми, която също „почувствала, че нещо не е наред“. Тъкмо тя ме намерила на обяд. Първите няколко дни съм била в интензивното отделение в критично състояние, а по-късно ме преместили в рехабилитацията на неврологичното отделение. През шестте месеца, докато бях обездвижена, животът ми се промени неузнаваемо. Често се пренасях мислено в друго измерение на съзнанието. И се връщах с ново разбиране за живота и усещане за ново предназначение. Още имах какво да правя, но много различно от всичко, което бях правила досега. Нещо, което можех да правя от инвалидния стол, ако се наложи.

Следващите две години се възстановявах. В епикризата ми пише: „Фрактура/дислокация на 5-6 шиен прешлен с последваща квадрипареза, ослабен мускулен тонус и частична спинална лезия. Което означаваше, че не можех да обърна страница на книга, да си измия зъбите, да натисна копче на телефона или да се храня сама. Краката не ме държаха. Ползвах катетър.

След месеци на екстензии, операции, ново обездвижване със специален корсет, физиотерапия, алтернативно лечение и любящата подкрепа на сродни души възстановяването ми надмина и най-оптимистичните прогнози на лекарите.
Това беше потвърдено от обаждането на една лекарка от спешното отделение, която каза: „Прегледах документите ви и виждам, че имате забележителен напредък във възстановяването си след злополуката преди две години. Ще задоволите ли любопитството ми, като отговорите на няколко въпроса? Когато ви докараха в спешното отделение с травма на гръбначния мозък единственото, което можехме да направим, беше да ви обездвижим и да наместим гръбнака ви. Лечението беше ваше дело. Как го направихте?“

Разказах ѝ за вътрешните си преживявания, за промененото си отношение към живота. При толкова малко енергия се бях научила да я пестя. Бях се научила да търся важното и значимото. Бях се научила на щедрост и благодарност. Бях се научила да бъда спокойна и да слушам – да гледам навътре. Това докосване до смъртта беше един вид събуждане за живота.

Какво общо има това с физическото ми възстановяване? Извънредно много! Станах по-отворена към новите възможности и по-възприемчива за милостта и добрата воля на другите. Наред с конвенционалната медицина използвах и допълнителни лечебни методи, от акупунктура до приготвяне на пилешка супа с любов. И се преквалифицирах професионално, така че да мога да консултирам онези, които имат нужда от повдигане на духа.
Чрез работата си сега насърчавам обикновените хора да живеят необикновен живот. Инвалидната количка е останала в миналото. Често забравям за физическия си недъг, защото животът ми е по-осмислен и по-богат, отколкото съм смятала за възможно. Това, което ще се стори катастрофа на много хора, за мен беше просто препятствие, променило целия ми живот, което Бог знаеше, че мога да преодолея.

Благодарим ви, че бяхте с нас! Споделете статията с приятелите си! А тук сме приготвили още някои интересни неща за вас:


Осемте закона на 
физическото здраве


Градинарството 
като терапия
Есенциален тремор
и терапия HIFU



Няма коментари:

Публикуване на коментар