(продължение)
Въпреки омайната красота на Розовата долина и чудните
природни дадености на град Казанлък, населението през ХІХ век боледува от
редица заразни болести. Основна причина за разнасяне на зараза е лошият
водопровод (макар че градът се слави с отлични питейни води) – глинените тръби,
съединявани с тесто, размесено с дървено масло, често се запушват от прораслите
корени на дърветата. Нездравият водопровод минава покрай помийни ями и други
нечисти места. Блата се срещат по най-оживените улици на града, а градският площад,
красноречиво наречен „Кюлбоклук“, се е превърнал в централно сметище на всички
околни сгради, къщи, дюкяни, фурни, работилници.
Споменават се два случая, в които местната управа се е
погрижила за чистотата на града. През 1857 г., когато султан Меджид идва в
Казанлък. Вторият случай е в 1867, при посещението на султан Азис. Същата липса
на грижи от централната власт има и по отношение на болестите, ширещи се по
онова време. Населението ги именува според тогавашните разбирания: „Чумавото
време“ – легенди се носят за това страшно време, чумата е най-опасната и
страшна болест, която „изтръшква“ много хора. В многото клетви, употребявани от
местното население има и следните: „Чума да те тръшне“, „Върла чума да те удари“.
От „чумавия“ (заболелия от чума), бягат всички – „Бягат от него като от чумав“,
се казва и до днес. Здравите намират спасение в горите. В Шипченската гора има
местност, наречена „Чумен‘те колиби“. Вероятно там са намирали убежище бягащите
от чумата с вярата, че само чистият балкански въздух и вода предпазват и
лекуват от чума. Вярват още, че чесънът лекува. Селото се самоевакуира и къщите
запустяват, докато чумата се навърлува. Заразеният от чума почернява и умира в
тежки мъки, затова е и омразната клетва „Черна чума да те натърти“.
Много често болестите са персонифицирани. Например,
шарката е стара жена, която никой не смее да разсърди. В Шипка е наречена „баба
Шарка“, споменават се няколко вида: брусница, лещенка, едрата. „Газила“
най-много децата. Лекуват я с топло и се въздържат от някои храни, за да не
„подсърдят баба Шарка“. Обикновено възрастните жени умеят да лекуват шарка.
Известни са и болестите: тежка болест (тифоз), верем
(охтика), краста, гърло, кашлица, бодеж, развиване на пъпа. Народът нарича
болести и отделните симптоми – температура (огън), бодеж, задух, кашлица и др.
Това увеличава списъка на болестите, но улеснява диагностиката: всеки симптом
говори за себе си. Ако са повече симптоми, болестите са повече и всяка се
лекува с отделно лекарство. Опитът научава мнозина мъже и жени да лекуват и помагат.
Появяват се лечители, станали прочути.
В Шипка е запомнен даскал Иван Станев Чомаков. За него
се знае, че е познавач на народната медицина. Служи си с „чарк“, с който пуща
на челото кръв против жълтеница. Събира „испански мухи“, с които отваря „якия“
против треска. В средата на ХІХ в. той ваксинира („присажда“) децата против
едра шарка с „мая“ (ваксина), която взема пак от тях и запазва в кухината на
пачи или пуйчи пера. В планината събира лековити билки.
В Казанлък се практикува и друг способ на лечение – якмаджийство.
Упражнява се само от жени туркини (кадъни). Тайната на лечението е донесена от
Мека в края на ХVІІІ век. Умението се предава от майка на дъщеря, или в краен
случай от баба на внучка. Първата якмаджийка в Казанлък е Шериф, после известност
добива Зехра, а най-прочута е нейната дъщеря Юкрие. Якмаджийките лекуват главно
ангини, екземи, синя пъпка, червен вятър, циреи. Използват някакъв бял прах за
намазване на сливиците, мирисът на който показва прибавен карамфил. При
по-упорити случаи се прибягва до „якма“ (изгорено), от тази дума произлиза и
названието на лечителките. От вътрешната страна на китката на болния, където се
напипва пулсът, се завързва топче тесто замесено с негасена вар. След 24 часа
на мястото се образува раничка от изгорено, която се поддържа няколко дни. С
изгарянето якмаджийките смятали, че
подпомагат дишането при тежка форма на дифтерия. Макар че при някои
заболявания, като червен вятър, методите са в сферата на суеверията и фантазиите
(от болния с тайнствени заклинания се гонят зли духове), лечителките имат авторитет
сред местното население. Способността да се лекува обикновено се предава по
наследство (от оджак). Казва се „якмаджийката е от оджак“, т. е. произхожда от
род (огнище, оджак), който знае да лекува. Жени „от оджак“ в Шипка лекуват
болно гърло, като го мажат с бурен, който сами си приготвят.
В Казанлъшка околия лечителите на изкълчено, навяхване,
счупване на ръка или крак се назовават чикакчии. Чикакчийството възниква в
началото на ХІХ век. И чикакчията е „от оджак“. Най-изкусни в наместването са
лечителите от с. Крън. Пръв представител е Нона Чикакчиев. За него е живо
преданието, че „може да сглоби счупена стомна в чувал“. Славата на крънските
чикакчии се утвърждава от сина му – Боньо. Нему се пада тежката задача да
намести изкълчена тазобедрена става на жената на местен турски управител
(естествено без да докосва ханъмата). Боньо разпорежда прислужниците да качат
жената на кон, да стегнат краката под
корема му и да го хранят обилно с ечемик. Животното се подува (и умира) и
изкълчената става се намества. Синовете на Боньо – Нона и Еньо продължават
традицията. Приемат хора от цяла Североизточна, Източна и Югоизточна България.
Имат стаи (приемни) в Търговския хан и хан Габрово с приемни дни и съвестно
изпълняват призванието си. Лекуват и разтегнати сухожилия с компреси и
ежедневна разтривка със зехтин. Отоците премахват с бани и лапи от житни трици.
В източната част на Казанлъшка околия известен чикакчия
е Руси Пантов. При него идват пострадали от Казанлъшко, Старозагорско и
Габровско. Майстори-чикакчии има и в други казанлъшки села: Недялко Дерелиев
(с. Ръжена), Стефан и Никола Калчеви (с. Горно Сахране), Петър Бойчев (с.
Голямо Дряново).
И след Освобождението населението прибягва до помощта
на тези лечители, но с развитие на хирургията и ортопедията значението на
чикакчиите постепенно изчезва…
(продължава…)
Няма коментари:
Публикуване на коментар