Имунотерапията промени лечението на рака, но тя не е чудодейна

Автор: Dr. Ranjana Srivastava

Имунотерапията предлага сериозно основание за оптимизъм и даже удивление. За жалост не действа при повечето пациенти.

Жената се задъхва, седнала на ръба на стола, прегърбена върху проходилката си, за да намери удобна позиция и да произнесе малкото думи, които едва излизат от устата й. Имайки предвид лошото й състояние предполагам, че й остават няколко седмици живот. Бавно и мъчително тя изважда вестник от чантата си. Не мога да не забележа, че това й коства много усилия, така че се налага синът й да разгръща вестника.

-        --Тази имунна медицина, не мога ли и аз да се възползвам от нея? - казва тя задъхано, сочейки към една статия.

-        -- Боя се, че не – отговарям аз.

-        -- Но тя изглежда невероятна!

-        -- Но не е точно това чудо, както го представят – подчертавам аз.

Забелязах как лицето й посърна от разочарование. Де да можех да не се чувствам толкова зле, че й казвах истината! Тя щеше да запомни момента, в който убих надеждата й. Тази жена прие дългото ми обяснение „защо не може“, но следващият пациент отказа и настояваше или да му предпиша имунотерапия или да намери някой друг, който да го направи. Черният му дроб едвам функционираше и кръвната му захар бе крайно нестабилна. Даже и да искахме да опитаме, той не отговаряше на стриктните първоначални изисквания. Все пак, чувствайки се тъпо, правя няколко телефонни обаждания за негова утеха. Навсякъде отговорът е един и същ – няма доказателство, че ракът му може да се лекува с имунотерапия. Непреклонен, пациентът намира онколог, склонен да предпише лекарството, стига той сам да поеме разноските. След няколко седмици и хиляди похарчени долари пациентът умира, поразен от куп странични ефекти, причинени от новото лекарство.

Всеки онколог разбира желанието на пациентите да получат имунотерапия, която е най-нашумялата терапия против рака. Не минава и седмица без поредния разказ за това революционно лечение на рака. Имунната система защитава тялото от всякакви атаки. По тази причина раните заздравяват, простудите отшумяват и много други физически заплахи са неутрализирани, даже без да го осъзнаваме. Но също така мощни възпиращи сили пречат на имунната система да атакува здравите клетки и да причинява нежелани увреждания. А раковите клетки от своя страна умело манипулират същите тези спирачки, за да не бъдат разпознати от имунната система. Просто казано, лекарствата на имунотерапията освобождават тези спирачки и предизвикват имунните клетки да атакуват и унищожават рака. Процесът е толкова елегантен, колкото и пленителен. И никога няма да забравя, когато бях сред група онколози, които се появиха за отдавна забравени лекции в периода, когато тези лекарства за пръв път разпалиха въображението ни преди няколко години. В болницата, изправена пред пациент, който иска „всичко да се направи“ е трудно да не се подам на обещанието на имунотерапията. „Нищо не пречи да опитаме“, моли отчаяният пациент. Изкушаващо е да се подклажда надеждата му с отговора: „Прав си, няма какво да губим.“ Но на следващата седмица откриваш колко много има за губене, когато лекарят от спешното започва да крещи паникьосан.

Красотата на имунотерапията е в това, че при някои пациенти ефектът е впечатляващ и даже траен. За изтощения лекар и пациент гледката на изчезващия тумор може да изглежда почти чудотворна. Имунотерапията дава добро основание за оптимизъм и даже удивление. Но не е панацея. За жалост тя не действа при повечето пациенти. Според проучванията около 20% от пациентите оцеляват с различна степен на подобрение. Някои от тях живеят дълъг и качествен живот, но при много други не е така. Имунотерапията действа при някои типове рак и не действа изобщо при други. Трябва да разграничаваме ползата от вредата.

Междувременно обърканата имунна система причинява сериозни увреждания на вътрешните органи, включително черния дроб, белите дробове, сърцето, червата, щитовидната жлеза и хипофизата. Тези органи могат да получат тежко и даже фатално възпаление. Комбинациите с две лекарства се оказват особено токсични. Състоянието на пациентите може бързо да се промени от стабилно в много тежко. Понеже страничните ефекти са нещо ново, както и лекарствата, възможно е да не бъдат своевременно разпознати и лекувани адекватно. За да се извърши безопасна имунотерапия е необходимо намесата не само на онколози, но и други специалисти с готовност за бързо реагиране при поява на токсичност. Тази инфраструктура се формира бавно, при което и лекари и пациенти се учат заедно на трудни уроци. 

В медицината изборът на подходящ пациент е толкова важен, колкото изборът на добро лекарство. Провеждат се повече от хиляда опита за имунотерапия, но изследователите се опасяват, че те са мотивирани не толкова от солидни резултати, колкото от желанието на фармацевтичните компания бързо да създават печеливши сензации. Освен напразните усилия онколозите осъзнават, че пренебрегването на темата за финансовата страна става по-трудно в епоха, когато лечението на рака може да струва повече от една къща. Печално е да гледаш как един безнадеждно болен човек е вкопчен в магията на имунотерапията. Те се терзаят за това как да отговорят на изискванията за нея, къде да я открият и как да си я позволят. Близките им се оказват в затруднено положение, когато усещат края, но пациентите не го осъзнават. Търсенето на още едно изплъзващо се лечение лишава много пациенти от ценно време да осъзнаят и да се подготвят за края.

Важната дилема за всички нас се отлага отново с надеждата, че новият ден ще донесе ново лекарство. Темата за смъртта е несъвместима с розовите обещания на имунотерапията. Пациентите се чувстват наскърбени, че им се „отказва“ имунотерапия, но това, което те и близките им губят е възможността за смислен разговор върху всичко онова, което има значение, когато лечението е невъзможно. Това е едно постоянно предизвикателство за онколозите.

Добрата новина е, че имунотерапията без съмнение промени третирането на рака. Любопитството и ентусиазмът си заслужават. Благодарение на твърдата решителност на учените можем да мечтаем за деня, в който тези терапии ще са възможни, достъпни и безопасни, не само за отделни пациенти, а и за страдащи по целия свят. Но за сега, имунотерапията не е и не трябва да бъде представяна като чудотворен лек за повечето видове от рак. Сензацията вместо да дава надежда надежда на пациентите, тя я убива. Напълно разбираемо е, че уязвимите пациенти искат да изчерпат всички възможности за потенциално лечение на рака. Но отговорността пада изцяло върху онколозите, които трябва да търсят баланса между надежда и реалност. Също така и медиите не трябва да разкрасяват с небивалици за чудодейни лекарства сложните и често тъжни ситуации.

Нашата обща мисия трябва да бъде primum non nocere - първо не вреди.

Благодарим Ви, че бяхте с нас! Споделете статията с приятелите си! А тук сме приготвили още някои интересни неща за вас:

Превъзходното червено зеле

Природният тоник
на черния дроб

Микробалончета и ултразвук
пренасят лекарства до мозъка

Лечение на рак с ензими

Автор: Thomasina Copenhaver, лекар натуропат

Ракът успешно се лекува с ензими в продължение на десетилетия. Терапията с ензими не е нова, всъщност тя датира поне от 18 век, когато Jean Senebier установява, че стомашните сокове могат да се прилагат на рани за предотвратяване на инфекции и ускоряване на лечението. Типично за ензимите в стомашните сокове е да разрушават мъртвата тъкан. А солната киселина от стомаха поддържа раната чиста.

Dr. John Beard, ембриолог, професор в университета в Единбург (Шотландия), публикува една книга през 1911 г., показвайки своите резултати от лечението на 170 пациенти в напреднал стадий на рак. Той ги инжектирал с панкреатични ензими. Dr. John Beard открил, че тези ензими могат да бъдат успешно използвани за спиране  на неконтролируемия растеж на ракови клетки. Книгата обхваща 20 години интензивна лабораторна работа и безупречна документация, която до ден днешен се потвърждава от научните изследвания.  Въпреки, че е бил номиниран за Нобелова награда през 1905 г. и многото положителни отзиви, повечето „експерти по рака“ отричат неговата теория. Медиите (изследователско-научното общество) съсредоточават своите усилия върху много по-динамична личност – не кой да е, а Мария Кюри. Като любимка на медиите тя твърди, че проста нетоксична радиация лекува рак. По онова време това като че ли било добра идея. Години по-късно Мария Кюри умира от апластична анемия, причина за която се счита излагането на радиация и епруветките с радий в джобовете й. До момента на нейната смърт трудът на Dr. John Beard е бил почти забравен, а самият той – покойник.

От друга страна, Мадам Кюри се озовава и в научните и в ученическите учебници. Инжектирането на панкреатични ензими  е било забранено и от тогава не се практикува. Понеже Dr. John Beard е бил ембриолог, разумно е да се счита, че теорията му има нещо общо със създаването на живот. Той открива специфична ембрионална тъкан, която има същите характеристики като на раковата клетка. Това би било трофобласта. Той играе важна роля при имплантирането на ембриона в матката. Докато ембрионът отива към матката трофобластът се захваща и преминава през стената на матката. Когато вече е вътре и безопасно прикрепен за стената на матката, той започва да създава кръвоносни съдове, които образуват плацентата – майчината жизнена верига на кръвообращението, която носи хранителни вещества и отнема отпадъците от растящия зародиш. Това е сложен и чудодеен хормонален процес. Всички хормонални процеси изискват ензимните катализатори да се извършват своевременно. При нормално развитие на бременността трофобластът узрява в плацента, което осигурява хранене и отстраняване на отпадъците за цялата продължителност на бременността. Dr. Beard правилно установява  тази промяна от грубия нашественик към спасителния тръбопровод, която настъпва на петдесет и шестия ден от бременността. Ако трофобластът продължава да нахлува би пробил стената на матката и би убил майката. Но човешкият организъм е така съвършено устроен, че изпраща хормоните, които дават сигнал на трофобластите да преустановят нахлуването и вместо това да насочат кръвоносните съдове към растящия плод. Превключването от трофобласт към плацента става когато зародишът започва да произвежда панкреатични ензими.

Dr. Beard анализира ранните плацентни клетки под микроскоп и забелязва, че под микроскопа те изглеждат точно като ракови клетки. Разликата между ракова клетка и трофобласт, е че ракът не спира да нахлува. Докторът предполага, че ако може да разбере какъв е сигнала за промяната на трофобласта към плацента той би могъл да приложи това познание за предотвратяване развитието на рака. И сигналът се оказал панкреатичните ензими. По-нататък Dr. Beard предположил, че всеки тип рак се е развил от неконтролируеми плацентни клетки, останали от зародишния стадий на бременността, което е нормално да се контролира от панкреатични ензими. Така че ракът се развива когато ембрионалния панкреас не отделя достатъчно количество ензими, за да промени естеството на трофобласта. В резултат остатъчни трофобласти циркулират в тялото и излизат извън контрол.

Истината за
шоколада
„със стевия“

Допълнителни форми на ензими са растителни, микробни или животински източници. Панкреатичните ензими се получават от животински източници. Растителни и микробни ензими са активни в pH от 2 до 12, което означава, че те действат както в киселинния стомах, разлагайки храната, така и в алкалното тънко черво. Пепсинът например е ензим, който е активен в долната част на стомаха за разграждането на протеини. Пепсинът е активен единствено във висококиселинната среда на долната част на стомаха след отделянето на солна киселина. Пепсинът не е активен в тънкото черво, което е прекалено алкално. Панкреатичните ензими биха били разрушени от стомашната киселина  ако не са предпазени от ентерично покритие. Ако животинските ензими нямат ентерично покритие те ще действат в алкалната горна част на стомаха, но биха били разрушени от киселинната му долна част. Важно е да се помни, животинските ензими панкреатин, трипсин и химотрипсин са активни единствено в алкалната среда на дванадесетопръстника.

Съмнявам се, че сте чували за Karen DeFelice. От нея съм научила всичко, което знам за ензимите. Нейните книги и уебсайт обясняват тяхното действие във всичко – от ADD/ADHD до мигрена и рак. Изучавам рака повече от 30 години. Науката най-накрая доказа това, което природните лечители винаги са знаели – че ракът е болест на метаболизма, причинена от прекалено много токсини и недостатъчно хранителни вещества. Ензимите играят изключително важна роля във всеки метаболитен процес в човешкото тяло, като функцията на жлезите, храносмилането и имунната система.

Би ли могъл Dr. John Beard да е открил отговора под микроскопа в началото на 19 век? Вероятно през цялото време сме имали този отговор!

Благодарим Ви, че бяхте с нас! Споделете статията с приятелите си! А тук сме приготвили още някои интересни неща за вас:

Лечение на ревматоиден
артритс натурални средства

Възли на щитовидната жлеза,
терапия с ултразвук