Във всяка жена има едно магическо и мистериозно място.
Място, където миналото прегръща бъдещето, където се е подслонила древната
женска мъдрост. Там могат да бъдат открити старите легенди за богинята и да
бъдат създадени нови завети. Това е свещено царство, което може да подхрани
душата ви със състрадание и да ви направи непобедими. Когато откриете това
тайно място, наистина ще узнаете величието и радостта да си жена.
Моето пътуване за превръщането ми в необикновена жена
ме отведе до множество пукнатини вътре в душата ми. В своето пътешествие честно
се докосвах до своя мрак и чрез него се научих да възхвалявам своята светлина.
Въпреки че през по-голямата част от съзнателния си живот се бях посветила на
духовната пътека, с течение на времето бях започнала да се чувствам апатична,
без вдъхновение. В продължение на няколко години вътрешната ми зеленина съхнеше
и изгаряше. След появата на змията в огледалото на банята обаче, отново се
превърнах в плодородна почва за духовно израстване.
Изминаха пет месеца. Бяха удивителни пет месеца: рано
сутрин медитирах, пишех в дневниците си, молех се и прекарвах часове в
усамотение сред природата. Посещавах и минерални извори (които според мен са
най-близкото нещо, с което разполагаме в настоящето, което може да ни свърже с
древните женски духовни школи). С всеки изминал ден прониквах все по-дълбоко до
вътрешния извор на моя женски дух. Всеки ден носеше някакво ново откритие за
мен. Беше вълнуващо и ободряващо старите негативни модели да започнат да си
отиват. Когато ученикът е готов, учението се появява. Вярвам, че онези пет
месеца бяха подготовка за предстоящото, защото внезапно - беше 16 ноември -
пътуването навътре към моя център ме потопи още по-надълбоко в това тайно
място.
Беше 16:30 ч. след обяд. Седях в гола, стерилно
изглеждаща стая в университета към Вашингтонската болница, изчаквайки
резултатите от рутинна мамограма. Една безцеремонна лекарка ме въведе в една
стая. Там беше и рентгеновата снимка на гърдите ми, защипана отстрани на
светлинно табло, окачено на стената. Тя посочи към едно изображение на дясната
ми гърда и каза: “В тази област шансът да е рак е 50 %.” След това посочи към
друга област от гърдата: “Има 95 % вероятност това да е рак.” Всичко беше
толкова прозаично. Зададох й прозаични въпроси. Тя отговори прозаично,
предлагайки ми операция. Благодарих й. Всичко беше толкова лесно, дори рутинно.
Качих се в колата си, за да се прибера вкъщи. И не
можах да я запаля. Ръцете ми трепереха. Краката ми трепереха. Тялото ми
трепереше. Душата ми трепереше. Чувствах, че основата ми се руши. “Рак? Аз нямам рак. Не мога да имам рак.” Колата запали рязко и аз напуснах паркинга на
болницата. Светна зелено. Младежът зад мен натиска клаксона си. Колата ми се
хвърли напред и аз преминах през светлината. Чувствах се вцепенена. И
изплашена. Изпитвах повече от страх не от физическото страдание, почти
ирационално се страхувах от думите на всички доброжелателни хора. Представях си
как казват: “О, тя има рак, какво ли е направила, за да й дойде до главата?”
Чувствах се самотна и дори се срамувах, че имам рак. Вкъщи не можех да говоря
за това. Заспах изпълнена с ужас и отрицание.
На следващата сутрин започнах да
правя равносметка на живота си. Първото нещо, за което се сетих, беше смъртта.
Питах се дали съм готова да умра. С изненада установих, че съм готова. Медоу,
дъщеря ми, завърши колеж. Вече бях осъществила повечето от мечтите си. Щях да
липсвам на съпруга си Дейвид, но знаех, че той ще се справи. Имах хубав живот и
ако беше време, бях готова да умра.
Следващият въпрос, който си зададох беше доста
по-труден: “Готова ли съм наистина да живея?” Започнах да се чудя дали възможният
рак не е само симптом за много по-дълбок проблем. Чувствах, че за да живея
истински, ще се наложи да направя някои големи промени в живота си. Винаги бях
угаждала на хората и бях взимала големите решения в живота си въз основа на
това какво другите искат от мен, вместо да се вслушвам в собствените си нужди.
Този негативен модел ме преследваше десетилетия наред, въпреки че бях свършила
огромна работа по пътя на личностното си израстване. Почувствах, че ако ще се
лекувам, ще трябва да променя този непрекъснато повтарящ се погрешен модел…
Въпросите ме заливаха. “Готова ли съм да престана да
поставям нуждите на другите пред своите?” “Готова ли съм да се откажа от
нуждата да угаждам на всекиго?” “Мога ли да спра да се грижа за всички останали
и да започна да се грижа за себе си?”
Не знаех отговорите на тези въпроси. Бях изплашена.
Освен това бях бясна на всички хора с които усещах, че не мога да споделя
случилото се, защото се страхувах, че ще ме осъдят. Не искам да чувам: “Дениз,
ти сама го предизвика, какво те яде отвътре?” Или: “Знаех, че трябва да
позабавиш темпото, работеше толкова упорито.”
Копнеех за състрадание, разбиране и подкрепа. Но бях
толкова сурова към себе си, че не мислех, че мога да понеса и други да ме
съдят, затова не потърсих помощ. Вярата, че ние сме творци на обстоятелствата в
собствения си живот може да навреди, когато се използва за осъждане или за
даване оценка на себе си. Исках да пищя “Рак! Рак! Рак!” с все сила, за да
удавя гнева си. Не исках да бъда човек, на който му пука какво мислят другите.
Но ми пукаше. Дори много. Затова казах само на съпруга си, на дъщеря си и на
неколцина близки приятели.
Лекарите искаха да се върна за още изследвания, но аз
пожелах да изчакам един месец. Имах нужда от време, за да обмисля възможностите
си. Веднага започнах да изучавам всичко, което мога за рака: традиционни,
алтернативни и психологически подходи. Освен това изследвах душата си
издълбоко, за да видя дали в живота ми е имало някакви потъпкани проблеми,
които биха допринесли за появата му. Процесът не беше приятен, но ми разкри
много. После един ден ме осени прозрение - през целия си живот все чаках да
започне истинския ми живот, докато внезапно осъзнах, че през цялото време
всъщност съм живяла своя живот. Когато бях в гимназията, мислех, че когато
най-накрая се освободя от насилието и катаклизмите у дома, истинският ми живот
ще започне. Но когато се изнесох, нищо не се промени. Когато влязох в колежа,
бях сигурна, че е дошло времето, но пак не се получи. След това си мислех, че
когато си намеря работа и навляза в истинския свят тогава ще започне истинския ми живот. Когато и това не стана разбрах, че трябва да се омъжа, за да стана завършена
личност. И пак не се получи.
Аз винаги си поставях някаква бъдеща цел, която
трябваше да постигна преди да започне истинският ми живот, независимо каква
беше - да си купим собствен дом, да имаме бебе, да напиша книга, да пътуваме до
други страни. През цялото време чаках животът ми да започне - моят истински
живот. И винаги имаше някаква пречка на пътя. Винаги имаше нещо, което първо
трябваше да направя или да постигна. Мислех, че когато свърша с моя “списък с
неща за вършене” в живота, тогава ще мога да си почина и да правя онова, което
искам да правя, но нещата от списъка така и не свършваха. Впоследствие така и
не си починах истински и непрекъснато отлагах съкровените си желания.
Изправена пред вероятната смърт, аз внезапно осъзнах,
че това е моят живот. Той беше започнал. Стана ми ясно, че пречките пред моя
истински живот бяха всъщност моя живот. Разбрах, че няма по-подходящ момент да
съм щастлива от настоящия, защото ако не сега, то кога? Осъзнах, че няма
никакъв път, пълен с изисквания, на които трябва да отговориш, за да постигнеш
удовлетворение. Щастието се състои в това да изживяваш всеки миг. Осъзнаването
на тази истина беше решаващо за мен.
Знам, че животът винаги ще е изпълнен с
предизвикателства. Не е нужно да чакам всичко да бъде съвършено перфектно.
Трябва само да вярвам, че съм на прав път. И аз съм на прав път... Така е и с
вас, с всички нас. Всъщност, ние винаги следваме линията на собствения си
живот, дори когато не го осъзнаваме.
Вярвам, че всяко преживяване, което сме имали,
независимо дали го преценяваме като хубаво или лошо, независимо дали ни харесва
или не, е било жизненоважна част от нашия път. Всеки аспект на живота е важен и
ценен. Всяко преживяване е съществено за нашето израстване като духовни
същества. Колкото повече го осъзнавах, толкова повече разбирах, че няма път към
щастието. Щастието е в пътя. Щастието е пътуване, не дестинация.
Когато една жена спре да чака да отслабне с десет
килограма, да получи научна степен, да си намери работа, да има деца или децата
й да напуснат дома, спре да мечтае да се пенсионира, да се омъжи или разведе,
да улегне, да спечели от лотарията или да се сдобие с увереност и самоуважение,
тя ще може да се наслаждава на всеки миг. Знам, че това е една от тайните да
бъдеш весела и Необикновена Жена. Знам също, че сега е моментът, точно сега, да
тръгнем на пътешествие и да открием кои сме като жени и като човешки същества.
През декември, един месец след първите ми изследвания,
се върнах за нови. Не откриха рак. Казаха, че първият път трябва да са
сгрешили. Така че или първият тест беше неверен, или цялата работа върху себе
си, която свърших, беше помогнала да излекувам тялото си. Бях облекчена, но преди
всичко бях неимоверно благодарна за цялото изживяване, защото се бях опознала
много по-пълно заради заболяването. Ако не бяха неприятностите, бих препоръчала
на всяка жена да се сдобие с диагноза със смъртен изход.
Когато се изправим пред собствената си смърт, ние сме
принудени да оценим живота си честно и да осъзнаем кое е наистина важно и кое
не. Бях достигнала до такова силно прозрение чрез изследването на собствената си
душа, че реших да продължа. Затова прекарах седем седмици в усамотение в една
празна къща в провинцията. Спях на възглавничка на пода и имах един люлеещ се
стол, на който седях през деня. Нямаше вестници, списания или телевизия. Не отговарях
на електронната поща, телефонни обаждания или писма. С мен често се свързват
хора, които са чели книгите ми или са присъствали на семинар и аз винаги съм
усещала, че трябва да отговоря на всекиго лично. Това означаваше да отделя три
часа на ден за електронната поща, три часа за писма и два часа за телефона, като
същевременно се опитвам да пиша книги, да водя семинари и да обърна внимание на
семейството си.
Беше невероятно приятно да спра. За пръв път в живота
си бях сама със себе си. За пръв път, доколкото си спомнях, се грижех за себе
си, вместо за другите. Разхождах се, занимавах се с йога, рисувах, взимах вана
сред запалени свещи, слушах музика и изобщо се наслаждавах. Усещането беше, че
огромно бреме се е свлякло от раменете ми и за пръв път откакто се помнех, се
чувствах свободна.
Лежах на тревата и гледах облаците. Часове наред
наблюдавах птиците. Седях, опряла гръб в стари дъбове и се вслушвах в техните
послания. В живота си бях толкова заета, че бях забравила да слушам и попивам
мъдростта на земята, дърветата и небето…
През седемте седмици на усамотение започнах да долавям
изплуването на една страстна, силна и необуздана жена, която се надигаше някъде
от дълбините на душата ми. Съзирах я в сънищата си. Чувах песента й в ритъма на
биещите барабани. Изливаше се като водопад върху тялото ми по време на
пролетните дъждове. Тази еротична, силна, разкошна и свещена част от моята
личност - богинята в мен - копнееше да се роди. Но както всяко дълго раждане
беше трудно. Когато раждах дъщеря си и шокът от първата силна контракция
разкъса тялото ми, казах: “Не. Не мога да изтърпя това.” Казах на всички да си
вървят... и го мислех. Но, за щастие, независимо от колебанието ми, с
ожесточена настойчивост утробата ми продължаваше да се свива и аз родих едно
красиво момиченце.
 |
| Автор: Дениз Лин |
Прочетете още:
Няма коментари:
Публикуване на коментар