Индианците от племето
Керос са смятани за най-близките потомци на древните инки. Те са запазили в
най-чист вид старите предколумбийски традиции. Това племе живее по високите
части на планините, на изток от Куско. За да се достигне до
тях трябва да се измине петдневен маршрут – отначало с автобус по околностите
на Паукартанто, след това на гърба на магаре или муле, а още по-нататък – пеша.
Непрекъснато нагоре по планината, без никакви пътеки, трябва да се върви поне
три дни. Минава се безлюдна “пуна”, достига се до границите на вечния сняг, за
да слезе след това малко по-надолу в долината. Това е труден и изнурителен поход. Но когато се
постигне целта, става ясно, че си е струвало усилието. Както казва д-р Фелипе Мирез:
“Тогава навлизаме в съвсем друг свят, срещаме се със съвсем други хора…
Керос живеят в абсолютна хармония
със заобикалящата ги природа. За никъде не бързат, защото няма за къде.
Нищо не искат, защото всичко, което им е необходимо, го имат. Те са наистина
щастливи. Благодарение на това, че живеят така далече от цивилизацията и че
техните села са разположени на повече от пет хиляди метра над морското равнище,
което означава, че който и външен да отиде при тях трябва бързо да тръгне
обратно поради ниското количество кислород – продължават да живеят така, както
преди векове. Те пазят традицията на инките в най-чиста форма. Сякаш се намират
в капсула от време. Винаги, когато отивам при тях, имам угризения на съвестта.
Прекрасно зная, че съм натрапник в този свят отпреди векове. Зная, че колкото и
да се старая, в определен смисъл нарушавам тяхната действителност, която след
моето отпътуване, трябва отново да възстановяват.
Керос са известни като
дълголетниците на Южна Америка. Те живеят по 120-130 години! Това при
тях е нормално! Техният свят, макар отново да прозвучи като приказка,
практически не познава смъртта! През последните няколко десетки години,
откогато ги посещавам, там са умрели само двама души! Умрели?
Не, това не е правилната дума! Отплували, заминали…
Бях свидетел на
една такава смърт. Този, който се разделяше с живота, сядаше и
чакаше. Напяваше тиха песен и с нея на уста, бавно… отплуваше.
Заминаваше, капка по капка изтичаше от
него живота, а той продължаваше да пее, пее, пее… И заедно с последната дума
от песента, отмираща с него, се пренасяше на другата
страна. Това беше необикновено красиво и впечатляващо. Да!
Начинът по който си отиват керос е… КРАСИВ! Тяхната смърт няма нищо
общо с бруталността, с която я свързваме ние обикновено…
Плавното преминаване
от живота към смъртта, което наблюдавах при индианците керос – промяната на
една форма на материята в друга – показва, че във Вселената
всичко е свързано с безкрайно много невидими нишки, които правят космоса едно огромно
цяло…”
Индианците
керос са майстори в използването на лечебни растения. От столетия отглеждат манаюпа, асмачилка и пасучака. Ежедневно
използват също вилкакора, мака,
кути-кути, пинко-пинко, пахарробо. Наричат ги
народът на вилкакора,
защото,
също като индианците от джунглата, издигат в култ това растение.
Керос по принцип
не боледуват. Те не използват андийските билки с лечебна цел, а преди всичко
като профилактика. Растенията, които не могат да отглеждат поради суровия
климат, купуват от другите индианци.
Няма коментари:
Публикуване на коментар