Вслушвам ли се в сърцето си

             Ако разгледаме многобройните словосъчетания, в които се среща думата „сърце", ще видим, че то ви­наги е свързано с емоционални състояния. Емоцията е нещо, което извира отвътре, тя е движение от вътрешността на човека навън (на латински еmо-vere означава „движа се, излизам от себе си").

 Казва се: сърцето ми подскочи от радост, от страх сър­цето ми слезе в петите, сърцето ми ще се пръсне от щастие, ще изскочи от гърдите ми, качи ми се в гърлото, някой ми е легнал на сърцето, вземам нещо присърце и т. н.

Ако при даден човек липсва независимата от разума емоционална сфера, той ни се струва безсърдечен. За двама влюбени хората казват: „Сърцата им се срещнаха.” Във всички тези формулировки сърцето е символ на един център у човека, който не се направлява нито от интелекта, нито от волята.

И това не е само един център, а самият център на тялото. Сърцето е разположено почти в среда­та му, изместено само малко вляво към чувствена­та страна (съответства на дясното мозъчно полукълбо). Така то се намира точно там, където човек поставя ръка, когато иска да посочи себе си. Чувс­твата и по-специално любовта, са тясно свързани със сърцето, както се вижда от многобройните сло­восъчетания. Когато човек обича децата се казва, че той има сърце за тях. Когато заключиш някого в сърцето си това означава, че си го отворил за него и си го допуснал вътре. Човек със широко сърце е способен да разтваря сърцето си, той е открит. Негова противоположност е затвореният, тес­ногръдият, който не се вслушва в сърцето си, не изпитва сърдечни чувства, има студено сърце. Той ни­кога не би дарил сърцето си, защото това би озна­чавало да подари част от себе си. Тъкмо обратно­то, той внимава нещо да не докосне сърцето му -затова предпочита да върши всичко без сърце. Мекосърдечният човек, от друга страна, поема риска да обича от цялото си сърце, безгранично и безре­зервно. Тези чувства излизат от рамките на поляр­ността, която се нуждае за всичко от граници и от край.

Сърцето символизира две възможности. Анато­мичното ни сърце е разделено чрез преградна стена (септум) така, както и сърдечният пулс е с двоен звук. Защото още с раждането и с навлизането в по­лярността на първото дихание септумът рефлексивно се затваря и от една голяма камера и от едно кръвообращение изведнъж се формират две, което новородените често изживяват като раздвояване. От друга страна, символът на сърцето - така, как­то спонтанно би го нарисувало всяко дете - изобразява познатата сигнатура: двете кръгли камери се съединяват в заострен връх. Двойствеността пре­раства в едно. Нашето сърце е символ както на лю­бов, така и на единство. Това имаме предвид, кога­то казваме, че майката носи плода под сърцето си. От анатомична гледна точка този израз е безсмис­лен, но тук сърцето служи като символ за центъра на любовта и затова няма значение, че всъщност то е разположено в горната половина на тялото, докато зародишът се развива много по-надолу.

Би могло да се каже също, че човекът има два центъра - един горе и един долу: глава и сърце, ра­зум и чувство. У цялостния човек очакваме да са на­лице и двете функции и те да са в хармонично рав­новесие. Чисто рационалният човек изглежда студен и едностранчив. Човекът пък, който се ръководи само от чувствата си, често създава впечатление за объркан и разпилян. Само когато двете функции взаимно се допълват и обогатяват, човекът изглежда пълноценен.

Многобройните формулировки, в които присъст­ва сърцето, ни показват, че онова, което нарушава неговия обичаен и равномерен такт, винаги е емо­ция - било страх, който кара сърцето да забие бяс­но или да спре, било радост или любов, които до та­кава степен ускоряват пулса, че човек чува и усеща как сърцето бие в гърлото му. При ритъмните смущения на сърцето се случва същото, само че съот­ветната емоция остава скрита. И тъкмо в това е проблемът: от ритъмни смущения страдат хората, които не се оставят да бъдат извадени от норма­тивното им равновесие чрез „някакви си там емо­ции". И ето, че сърцето „полудява", тъкмо защото човекът не се осмелява да се подаде на „лудите" емоции. Той се придържа към разума си и към нор­мите и не е готов да разчупи шаблона чрез чувст­ва и емоции. Той не иска да наруши хармоничната монотонност на живота си чрез емоционални сривове. В такива случаи обаче емоцията се соматизира и сърцето започва да безпокои него. Пулсът „де­райлира" и така буквално принуждава човека отно­во да се вслуша в сърцето си.

Обикновено ние не обръщаме внимание на биене­то на сърцето си - чуваме го и го усещаме само под впечатлението на дадена емоция или при болестно състояние. Осъзнаваме биенето му едва тогава, ко­гато нещо ни възбуди или нещо се промени. Тук от­криваме основния ключ към тълкуването на всички сърдечни симптоми: те принуждават човека отново да се вслуша в сърцето си. Сърдечноболните са хора, които искат да слушат само главата си и в чийто живот не достига сърце. Това явление е осо­бено ясно изразено при страдащите от сърдечна фо­бия. Под сърдечна фобия (или сърдечна невроза) се разбира соматично необоснован страх за собствено­то сърце, който води до болестно преувеличеното му наблюдение. Страхът от инфаркт при страда­щия от сърдечна невроза е толкова голям, че той е готов да преустрои целия си живот.

Ако разгледаме символично това поведение, ще открием отново с каква грандиозна мъдрост и иро­ния действа болестта: страдащият от сърдечна фобия е принуден непрекъснато да наблюдава сърце­то си и да подчини целия си живот на потребнос­тите на своето сърце. При това той изпитва тол­кова силен страх от сърцето си - твърде основа­телния в действителност страх, че един ден то ще спре и той ще се лиши от него. Сърдечната фобия го принуждава отново да премести сърцето си в центъра на своето съзнание - кой не би се посмял от сърце на това?!

Онова, което при страдащите от сърдечна нев­роза се разиграва в психиката, при болните от ан­гина пекторис (гръдна жаба) е слязло в телесността. Проводящите съдове са се вкоравили и стеснили, така че сърцето не получава достатъчно храни­телни вещества. Тук няма много за тълкуване, за­щото всеки знае какво се разбира под кораво сърце и каменно сърце. Ангина означава буквално теснота, а ангина пекторис - тесногръдие. Докато страда­щият от сърдечна невроза изживява тази теснота все още директно като страх, при болните от ан­гина пекторис тя вече се е проявила конкретно. Тук  терапията на академичната медицина показва една оригинална символика: на сърдечноболния се дава нитроглицерин - т. е. експлозив, който да взриви теснотата, за да може в тялото отново да се освободи пространство за сърцето. Сърдечноболните се боят за сърцето си - и с право!

Но някои хора, въпреки това, не разбират посла­нието. Когато страхът от чувствата е станал толкова голям, че се разчита единствено само на абсолютната норма, човек се подлага на операция за пейсмейкър. Така живият ритъм се замества от метроном (а тактът се отнася към ритъма така, както мъртъв към жив!). Онова, което досега е било диктувано от чувствата, сега се поема от една машина. Загубват се гъвкавостта и способ­ността за приспособяване на сърдечния ритъм, но затова пък вече не дебне заплахата от скоковете на живото сърце. Който има „тясно" сърце, е ста­нал жертва на силите на своя аз и на стремежите си за власт.

Всеки знае, че високото кръвно налягане е благоп­риятна предпоставка за сърдечен инфаркт. Вече ви­дяхме, че хипертоникът е човек, притежаващ агре­сивност, която обаче успява да сдържа чрез самообладание. Тази потискана агресивна енергия се разтоварва при сърдечния инфаркт: той му разбива сърцето. Сърдечният удар е съвкупност от всички нераздадени удари. При инфаркта човек може по впечатляващ начин да изживее прастарата мъд­рост, че надценяването на силите на аза и домини­рането на волята прерязват нишката, която ни свързва с живота. Само едно кораво сърце може да се разбие!...

При смущения и заболявания на сърцето би трябва­ло да си поставите следните въпроси:

ü В хармонично равновесие ли са при мен главата и сърцето, разумът и чувствата?

ü Давам ли достатъчно простор на чувствата си и осмелявам ли се да ги изразявам?

ü Живея и обичам ли с цялото си сърце?

ü Ръководи ли се животът ми от жив ритъм или го сковавам в ограничен такт?

ü Има ли в живота ми все още заряд и експлозив?

ü Вслушвам ли се в сърцето си?

                       Торвал Детлефсен, д-р Рюдигер Далке

                       Из „Болестта като път…”